Този въпрос засяга една от най-интересните теми в историята на Балканите и романизацията на тамошното население. Разликата в езиковото развитие между територията на днешна Румъния (основно бившата римска провинция Дакия) и територията на днешна България (основно бившите римски провинции Мизия и Тракия) се дължи на няколко ключови исторически и демографски фактора:
Различна продължителност и характер на римското присъствие:
Дакия: Провинция Дакия е завладяна от Рим едва в началото на II век сл. Хр. при император Траян (106 г. сл. Хр.) и е изоставена от римската администрация и армия сравнително рано – около 271-275 г. сл. Хр. при император Аврелиан, под засилващия се натиск на готите и други племена. Въпреки по-краткия период на римско управление (около 170 години), романизацията в Дакия е била много интензивна. Римляните целенасочено заселват голям брой колонисти (ветерани, администратори, търговци, занаятчии) от различни части на империята, които говорят латински (т.нар. „вулгарен латински“). Тези колонисти се смесват с местното дакийско население и създават значителна и сплотена дако-римска общност.
Мизия и Тракия: Тези територии са включени в Римската империя много по-рано (I век пр. Хр. – I век сл. Хр.) и остават под римско, а впоследствие под византийско (Източна Римска империя) управление чак до нашествието на славяните и прабългарите през VI-VII век. Въпреки по-дългия период, романизацията тук е била по-разнородна. Имало е романизирано население, особено в градовете и по важните пътища, но местното тракийско население, както и гръцкото влияние (особено по крайбрежието), са били по-устойчиви и широко разпространени в сравнение с Дакия преди римското завладяване. Римските колонисти са били по-малко като процент от общото население в сравнение с Дакия.
Мащабът и характерът на миграциите след отслабването на Римската империя:
Дакия: След изтеглянето на римляните, територията на Дакия е прекосявана или управлявана последователно от различни народи – готи, хуни, гепиди, авари, славяни и други. Въпреки тези нашествия и миграции, романизираното дако-римско население успява да се запази като компактна общност, особено в планинските и по-труднодостъпни райони. Нито едно от тези племена не се заселва трайно и в такъв огромен брой, че напълно да асимилира или измести съществуващото романизирано население по същия начин, както се случва на юг от Дунав. В резултат на това, говорният латински на дако-римляните продължава да се развива, изолиран от латинския на Западната Римска империя, полагайки основите на проторумънския език.
Мизия и Тракия: През VI и особено през VII век на Балканския полуостров се извършва масово заселване на славяни. Тези славянски миграции са били с много по-голям демографски мащаб в сравнение с миграциите северно от Дунав. Славяните стават преобладаващо население в голяма част от Мизия и Тракия, постепенно асимилирайки или измествайки както местното тракийско население, така и романизираните общности. При пристигането на прабългарите през VII век, те установяват своя държава над масата от славянско население и постепенно са асимилирани езиково от славяните, приемайки техния език, който става основата на старобългарския. Романизираното население на юг от Дунав, макар и да не изчезва напълно (смята се, че днешните власи/арумъни са техни потомци), е числено и езиково маргинализирано от славянското море.
Географски фактори: Карпатските планини в северната част на Дакия вероятно са осигурили известна изолация и убежище за романизираното население, позволявайки му да оцелее през бурните времена на Великото преселение на народите.
В обобщение, ключовата разлика е в съдбата на романизираното население след края на прякото римско управление. В Дакия, въпреки че римляните се изтеглят, остава голяма и устойчива романизирана общност, която успява да запази езика си въпреки последвалите миграции на различни народи. На юг от Дунав, масовото славянско заселване води до широкомащабна славянизация, която поглъща по-голямата част от съществуващото романизирано население и налага славянския език като доминиращ.